"Записки за Зверино" - баба Линка прави баница

Баба Линка и дедо Дацо

Март, 2009 г.

     - ...213, 214, 215… – преброих аз на глас.

Грижливо събрах 215-те свещи, които хората през последните часове палеха, за да си вземат последно сбогом с баба ми. Ето че този ден беше дошъл – мама Линка си беше отишла!  Заедно с мъката в мен се разгаряше гордост - колко много звериненци дойдоха да я уважат в последния ѝ път.

Март, 1993 г.

    - Лино, ставай, успала си са!

Гласът на Дацо стресна 62-годишната баба Линка и тя набързо се раздели със съня си. Отмести завивката и се зае да приведе стаята в ред. Беше решила, че днес ще прави баница.

    -  Подай ми кашоно, не видиш ли, че съм са зафанал? – добави не много любезният ѝ съпруг.

Сънена, тя чак сега успя да види, че в ръцете си старецът държеше новородено яренце. Взе кашона от ъгъла на стаята, който от дни беше приготвен за поредния си обитател, подаде го на Дацо и се зае да сложи вода в чайника, за да се сгрее за чай и попара. Докато търсеше брашното, което купи вчера, пред очите ѝ попадна половинлитрово шише от „Фанта“, в което имаше ракия, подарена й от Георги Милин. Отвори го и докато старецът беше с гръб, отпи три глътки, облиза се и прикри следите от горещата течност, която блажено затопли душата ѝ в мразовитото утро.

Стаята беше семпла – вляво се намираше голям бял бюфет, подарен им за сватбата, до него се мъдреше дървена маса, гардероб, легло, 4 стола, две трикраки столета, и бумтящата печка, до която тази сутрин беше наместен кашонът с яренцето.

    - Как ще му викаме? – попита баба Линка.

    -  Патичана!

    -  Па са пощури, що за име е това? – попита слисаната Линка.

Дацо не обърна внимание на язвителния ѝ коментар, подаде палец на Патичана, а тя инстинктивно започна да суче – едва от час беше на този свят, а вече беше огладняла! Но трябваше хубаво да се загрее до печката, преди да бъде върната при майка си в кошарата, където да получи първата си обилна закуска.

В този момент двамата старци чуха тропането ми по стълбите – 6-годишен, очакващ есента, за да тръгна на училище.

    -  Сакам попара! – заявих категорично и веднага дъхът ми секна, преди да добавя: - Яренцееее! Ох, милотооо, колко си ми беличко! Ела да те гушна! - залепих сънената си глава до най-новия ми приятел и я прегърнах, а тя се разшава и започна да се съпротивлява.

    -  Мееее!

    -  Добре, де, после пак ще си играем! - отказах се аз от желанието си да я тормозя.

    -  Попарата ти е готова! – припомни ми баба Линка.

Седнах да греба вода, захар, хляб и сирене, но веднага бях прекъснат, преди да успея да доближа лъжицата до устата си.

    -  Оф, добре...! - станах и излязох навън, съпроводен от строгия поглед на баба, за да си измия ръцете и да са чисти докато закуся.

Линка изчака търпеливо Калин да се наяде и премести масата в средата на стаята, където се случваше цялата магия по приготвянето на баницата. Нещо, което се беше превърнало в неин житейски специалитет. През ден месеше и сучеше олби, които по-често бяха за хората от селото, отколкото за нейното семейство.

Преди да отвори брашното, отпи още 4 глътки от шишето с ракията.

И започна да твори.

Изсипа 2 пакета брашно в нощвите (тава за месене), добави хладка вода, сол, лъжица оцет.

Замеси тестото и го остави около половин час да се отпусне, преди да започне да суче с дървената си точилка.

И пак се върна при шишето. Отпи още 5 глътки, чу че Дацо излезе със стоката, легна и заспа. Така тестото се отпусна не за половин час, а за час и половина...

С размътено съзнание баба Линка се събуди повторно и погледна часовника – отминаваше 8:00 ч.

    -  Оно нищо му нема на тестото! – успокои се тя в мислите си и се върна към заниманието си.

Хвана точилката и засука. Под силните ѝ ръце хвърчеше брашно навсякъде – неусетно цялата стая се изпълни с бял прах. Това винаги се случваше, когато тя правеше баница. И за да е сигурна, че комшиите ще разберат, че е будна, взе паничето от попарата на малкия Калин и излезе навън на чешмата да го измие. Постара се да остане там достатъчно дълго, за да минат около 15 комшии.

    -   Как си, Лино! Добрутро! – поздравяваха я комшиите.

    -   Добре съм, замесила съм баница. – отговаряше им тя, докато старателно измиваше паничето за сетен път.

Не бързаше. Знаеше, че докато старецът се върне с козите, ще е изминал един цял ден, а тази мисъл я успокояваше. Върна се в стаята, отпи още малко от привършващата ракия и се върна към олбите за баницата.

Постепенно под ръцете ѝ те излизаха една след друга. С ръце теглеше тестото, за да се получи фино. Стараеше се в своето призвание да прави баница. Хвана готовата олба и я постави върху печката, която гореше умерено. Под топлината на изгарящите дърва тестото се видоизменяше – запушваше леко, втвърдяваше се, появяваха се малки мехурчета и след  10 секунди баба Линка завъртя кората, за да се изпече и от другата страна.

Алкохолът вече я беше омаял, но това не ѝ пречеше сръчно да поставя върху печката една след друга следващите кори.

Бяха изминали около 8 часа, когато Линка гордо преброи:

    -  ...213, 214, 215... кори за баница! – подвикна радостно тя!

Беше щастлива, макар и вече пияна. Фините кори стояха готови да поемат към поредния „клиент“, както шеговито наричаше тя своите приятелки, за които с радост даряваше труда си за шише ракия – еликсирът, който ѝ даваше сили.

Отдели част от корите, за да приготви баница за вечеря. Намокри първата с вода и сода за хляб и я постави в тепсията. Сложи сирене и олио, малко в повече, както всеки път.

След 10 минути метна тепсията във фурната и полегна в леглото да чака старецът ѝ да се прибере.