Записки за Зверино - училището

Със СОУ „Св. Климент Охридски“ се запознах на 15 септември 1994 г. Беше любов от пръв поглед. Дотогава то ме допускаше само до двора, от тази дата получих достъп до вътрешните му тайни.

В първи клас ми направиха впечатление много неща. Бях щастлив, че макар да бях в „Б“ паралелка (по това време в Зверино учехме по около 30 деца на випуск в две паралелки), на нас се падна не толкова строгата класна – тогава госпожица Пепа Тодорова.

Откъм архитектурно естество, класната ни стая будеше възхищение – неповторимите рисунки над черната дъска и до днес внасят колорит в тези помещения от началния курс. Другата готина придобивка бяха чекмеджетата, в които можехме да си имаме своя малък свят в класната стая – там си държахме всякакви джунджории.

Не помня кой знае колко от учебните часове, но пък игрите и до днес ми се визуализират с лекота – в междучасията наставаше истинска анархия. Играехме на „футбол“ с капачка. 

Опитвахме се да направим челна стойка на зелените сепарета, които днес за съжаление вече ги няма. Или играехме на борба, като по-здравите качваха на раменете си по-слабичките, но пъргави и опитвахме да свалим другарчето от раменете на съперника. Аз бях отгоре, бях от вейките в класа.

За рождените дни имахме традиция да се черпим с бонбони. Аз обаче от малък обичах да разчупвам стереотипите, ето защо черпех съучениците си с еклери, старателно приготвени от комшийката леля Рума предния ден. Сигурен съм, че Борис „Бръснаря“ още ги помни, винаги беше много ентусиазиран щом наближеше рождения ми ден. Традиция на този ден беше и да се носим на ръце до тоалетните, където следваше обилно къпане под чешмата.

Сред най-запомнящите се моменти в първи клас беше Денят на буквите – всеки от нас беше пременен с картонена табела с буква от азбуката, на мен се падна честта да съм Буквара, Диляна беше Читанката. А родителите ни бяха горди.

Друг вълнуващ момент в началното училище беше денят, в който се маскирахме по избор. Аз имах страхотен костюм на Алф, но тъй като бяхме загубили главата, сестра ми ми нарисува маска с нещо като усмихната мечка. Това ми коства първото място, но пък и Виктор си го биваше като Хитър Петър.

ЕГН-то напредваше и неусетно се прехвърлихме в пети клас. Това е моментът, в който започвахме да обикаляме по отделни кабинети. Всеки си имаше респектираща дървена табелка отпред – „Биология“ с Иванка Каменова, „Музика“ със Снежана Ганчева, „География“ с Пепи Димитров, „Химия“ с Кацарова, „Математика“ с Параскева Христова и други. Култови бяха и часовете по Труд и техника при г-н Нецов, тогава от МОН бяха започнали да пускат едни комплекти, та всеки път ту шиехме, ту ковяхме стойка за елха, я нещо друго.

Всеки от кабинетите в СОУ „Св. Климент Охридски“ е отделна Вселена.

Респект към труда на всеки един от преподавателите, които са влагали себе си в това на нас да не ни липсва нищо. Така например г-н Пепи Димитров още преди около 20 години беше превърнал кабинета по география в своеобразна лаборатория на НАСА, с глобуси, телевизор, всевъзможни карти, атласи на всеки чин, минерали, слюди, сталактити и сталагмити и сталактони и не знам си още какво. Имаше обаче и метална пръчка, с която честичко обичаше да респектира по-палавите или ненаучилите. Често го отнасяха Тошко Еротеев и Ицо Томов. 

Любимите ми изпити при Пепи Димитров бяха на дъската, на карта на отделен континент. Изкарваше ни пред картата на Африка например и ни караше да му посочваме заливи, езера, върхове, планини. По-глупавичките ги караше да му посочат континента Африка, а ако не успееха, им даваше да му посочат няколко обекта по техен избор.

С кабинета по биология е свързана една от любимите ми странични случки. В едно от междучасията изхвърлихме раницата на Тошко Еротеев през прозореца, а когато той отиде да си я вземе от двора, бяхме готови и му изсипахме кофата с тебеширената вода право върху него. Същата коварна ситуация се е разигравала и в други класове.

И за да не си мислите, че само „злепоставям“ съучениците, ще ви разкажа как ревах в пети клас заради срочна оценка петица по математика. Имах 6-6-5-5, а госпожа Параскева Христова реши да ми види тетрадката, за да прецени 5 или 6 да ми остави за срока. И тъй като нямах полета, каза че ще ми пише 5. Ревнах. Това я смекчи и ми писа 6. Така де, математиката в онзи период ми беше любима и нямаше да е честно заради липсата на „поле“ в тетрадката да ме ощетява.

Клас стани, клас мирно! Училището в Зверино ме научи на дисциплина. Дежурните по седмица чистехме дъската, строявахме съучениците, а ако нещо не беше наред, първо на нас търсеха сметка.

Училището ме научи на неща, които ми помагат реално в живота. Е, може би все още търся мястото на синус и косинус, тангенс и котангенс.

Следва продължение.