Записки за Зверино - училището

Със СОУ „Св. Климент Охридски“ се запознах на 15 септември 1994 г. Беше любов от пръв поглед. Дотогава то ме допускаше само до двора, от тази дата получих достъп до вътрешните му тайни.

В първи клас ми направиха впечатление много неща. Бях щастлив, че макар да бях в „Б“ паралелка (по това време в Зверино учехме по около 30 деца на випуск в две паралелки), на нас се падна не толкова строгата класна – тогава госпожица Пепа Тодорова.

Откъм архитектурно естество, класната ни стая будеше възхищение – неповторимите рисунки над черната дъска и до днес внасят колорит в тези помещения от началния курс. Другата готина придобивка бяха чекмеджетата, в които можехме да си имаме своя малък свят в класната стая – там си държахме всякакви джунджории.

Не помня кой знае колко от учебните часове, но пък игрите и до днес ми се визуализират с лекота – в междучасията наставаше истинска анархия. Играехме на „футбол“ с капачка. 

Опитвахме се да направим челна стойка на зелените сепарета, които днес за съжаление вече ги няма. Или играехме на борба, като по-здравите качваха на раменете си по-слабичките, но пъргави и опитвахме да свалим другарчето от раменете на съперника. Аз бях отгоре, бях от вейките в класа.

За рождените дни имахме традиция да се черпим с бонбони. Аз обаче от малък обичах да разчупвам стереотипите, ето защо черпех съучениците си с еклери, старателно приготвени от комшийката леля Рума предния ден. Сигурен съм, че Борис „Бръснаря“ още ги помни, винаги беше много ентусиазиран щом наближеше рождения ми ден. Традиция на този ден беше и да се носим на ръце до тоалетните, където следваше обилно къпане под чешмата.

Сред най-запомнящите се моменти в първи клас беше Денят на буквите – всеки от нас беше пременен с картонена табела с буква от азбуката, на мен се падна честта да съм Буквара, Диляна беше Читанката. А родителите ни бяха горди.

Друг вълнуващ момент в началното училище беше денят, в който се маскирахме по избор. Аз имах страхотен костюм на Алф, но тъй като бяхме загубили главата, сестра ми ми нарисува маска с нещо като усмихната мечка. Това ми коства първото място, но пък и Виктор си го биваше като Хитър Петър.

ЕГН-то напредваше и неусетно се прехвърлихме в пети клас. Това е моментът, в който започвахме да обикаляме по отделни кабинети. Всеки си имаше респектираща дървена табелка отпред – „Биология“ с Иванка Каменова, „Музика“ със Снежана Ганчева, „География“ с Пепи Димитров, „Химия“ с Кацарова, „Математика“ с Параскева Христова и други. Култови бяха и часовете по Труд и техника при г-н Нецов, тогава от МОН бяха започнали да пускат едни комплекти, та всеки път ту шиехме, ту ковяхме стойка за елха, я нещо друго.

Всеки от кабинетите в СОУ „Св. Климент Охридски“ е отделна Вселена.

Респект към труда на всеки един от преподавателите, които са влагали себе си в това на нас да не ни липсва нищо. Така например г-н Пепи Димитров още преди около 20 години беше превърнал кабинета по география в своеобразна лаборатория на НАСА, с глобуси, телевизор, всевъзможни карти, атласи на всеки чин, минерали, слюди, сталактити и сталагмити и сталактони и не знам си още какво. Имаше обаче и метална пръчка, с която честичко обичаше да респектира по-палавите или ненаучилите. Често го отнасяха Тошко Еротеев и Ицо Томов. 

Любимите ми изпити при Пепи Димитров бяха на дъската, на карта на отделен континент. Изкарваше ни пред картата на Африка например и ни караше да му посочваме заливи, езера, върхове, планини. По-глупавичките ги караше да му посочат континента Африка, а ако не успееха, им даваше да му посочат няколко обекта по техен избор.

С кабинета по биология е свързана една от любимите ми странични случки. В едно от междучасията изхвърлихме раницата на Тошко Еротеев през прозореца, а когато той отиде да си я вземе от двора, бяхме готови и му изсипахме кофата с тебеширената вода право върху него. Същата коварна ситуация се е разигравала и в други класове.

И за да не си мислите, че само „злепоставям“ съучениците, ще ви разкажа как ревах в пети клас заради срочна оценка петица по математика. Имах 6-6-5-5, а госпожа Параскева Христова реши да ми види тетрадката, за да прецени 5 или 6 да ми остави за срока. И тъй като нямах полета, каза че ще ми пише 5. Ревнах. Това я смекчи и ми писа 6. Така де, математиката в онзи период ми беше любима и нямаше да е честно заради липсата на „поле“ в тетрадката да ме ощетява.

Клас стани, клас мирно! Училището в Зверино ме научи на дисциплина. Дежурните по седмица чистехме дъската, строявахме съучениците, а ако нещо не беше наред, първо на нас търсеха сметка.

Училището ме научи на неща, които ми помагат реално в живота. Е, може би все още търся мястото на синус и косинус, тангенс и котангенс.

Следва продължение.

Записки за Зверино - Дискотека "Фантазия"

“Фантазия“ – толкова хубава дума, не мисля, че може да съществува по-подходяща за името на дискотеката в любимото ни Зверино. Години по-късно, за мен тази „Фантазия“ отдавна е мираж.

До днес си спомням първото посещение в дискотеката. Бяхме с най-добрия ми приятел от детството – Тотко (и друг път съм ви разказвал за него), непълнолетни – около 10-11 годишни, но в „забранената зона“ – нощна дискотека. Влязохме вътре с помощта на вуйна му, която тогава беше барманка. И ако си мислите, че сме се напили, лъжете се! Отвори ни един шоколад, седяхме си кротко на бара и се радвахме на светлините.

Това наистина беше уникална дискотека. Толкова впечатляваща за времето си, че събираше хора от София, цялото Искърско дефиле, та чак до Враца.

После се появи и детската дискотека… ах, какъв момент!

Входът беше левче, горе долу за същата сума беше и дезодорантът, който „поливахме“ върху себе си при едно излизане. Чувствах се ВИП дори само да си оставя дрехите на съхранение в гардероба. Тогава бяха годините на бурканчетата с гел, чалгата беше в разцвета си, а сред малкото алтернативи бяха Мишо Шамара, Crazy Town, Linkin Park, Eminem…

Вътре беше трудно да си намериш място, бяха всички деца от селото, на които родителите не бяха прекалено строги, че чак да не ги пуснат.

Беше си класика цяла вечер да „лигавим“ по една бира, откъде пари за повече? Батка в тези времена бяха дечурлията, които имаха пари за по 2-3 бири, та да се напият. Класика беше и да се крадат чаши и пепелници, макар че това никога не съм го правил. Сигурно и до днес някой си гаси цигарите в пепелник от „Фантазия“…

Най-специалното място в дискотеката бяха пилоните. По това време тъкмо бяха пуснали прашките и беше голям кеф да седиш, да гледаш някоя по-смела кака как се раздава на дансинга на Alicia Keys – Fallin и белким й се мерне бельото на някое по-смело движение. Достойна награда за 13-годишен пъпчасъл пубертет. Малцина бяха добри в това, до ден днешен имам спомен от най-доброто изпълнение, което съм виждал там.

Станеше ли бой пред дискотеката (по мое време рядко ставаше вътре), можех да си сверя часовника, че е 4 часа през нощта. Този час беше като психологическа граница. Не приревеше ли някой на умрело около това време, нещата приключваха скучно, без бой. Да не излъжа, ама според мен най-много в тази дискотека са се били моите набори Виктор и Стилиян, най-често помежду си.

Но най-важното – в дискотека „Фантазия“ създадох приятелства – Ники, Мариян, Ками, Цецка, Ина, беше компанията, преди времето да ни разтури.

Спомените обаче остават, като „Фантазия“, която всички сме преживели.

Ето и кратък топ 5 на някои от най-въртените песни от това време:

Записки за Зверино – Хамбургерите

Без да е регистрирано в Книгата за рекордите на Гинес, с увереност мога да твърдя, че Зверино е селото, в което през последните 30 години са изядени най-много хамбургери. Бих допълнил, че това е най-традиционното „ястие“ по нашите ширини.

Началото му е някъде преди около 30 години, когато още съществуваше заведението на чичо Борко, край двора на училището. Всяка сутрин отивах да купувам хамбургери като поради скромния си ръст от около 100 см и 4-те си годинки, продавачката леля Камелия не виждаше нищо зад гишето, освен парите, които й подавах, стъпил на пръсти.

-     Ти ли си, Калинчо? – питаше ме тя.

По това време бях единственото 100-сантиметрово дете, което си купуваше хамбургери по надлежния ред, бутайки се сред тълпа от ученици. Скоро след това усетих и какво е специално отношение. Леля Камелия и чичо Борко ме съжалиха и ми позволиха да влизам през задната врата. Там се запознах и с бъдещите си учители, които влизаха да пушат скришом по една цигара.

Години по-късно, вече около 10-годишен, за хамбургери ходех с вуйчо – този път в заведението на „Пикльо“, което също отдавна не съществува (Казвам го, за да покажа, че май хамбургерите тук са непреходни). Там си беше човещинка, защото освен хамбургер, като любимец на вуйчо получавах и фанта портокал.

Годините минаваха, хамбургери започнаха да продават при Стана Монова, бог да я прости. Тук е мястото да ви спомена и рецептата на това кулинарно чудо – нищо повече от питка, кръгче салам (през годините – камчия, хамбургски и телешки), резенче кашкавал и кетчуп/майонеза по желание. Та Стана Монова беше човекът, който към тази семпла рецепта добави и домати и краставици. За мен това е най-големият визионер, да й хрумне да добави домат и краставица… чудесно!

Но… и нейното заведение затвори, хамбургерът намери своя дом вече при „Маринчо“. Заведение, което работи и до днес. Той беше достатъчно прозорлив за времето си, за да вземе добрият стар хамбургер, а с разрастването на бизнеса му, се появиха и други закуски.

И днес децата (а и възрастни), обаче, все още питат продавачките:

-   Има ли хамбургери?

Един 30-годишен въпрос, най-често задаваният в Зверино.