Обичам ви!

Написах само заглавието и се просълзих - от щастие. Надявам се те, когато прочетат заглавието и следващите редове, да се разплачат. Защото го заслужават.

Пиша този текст за своите родители - Илия и Петкана. Защото ги обичам и искам да ги разплача от щастие. Никога не е излишно да разплачете родителите си от щастие.

Първия си договор в живота подписах с тате, когато бях на 6 години. Положихме подписите си под обещанието да ми купи колело, ако завърша с отличие първи клас. Завърших с шестици следващите 12 години, пораснах и се научих да карам неговата "Лястовица". Години по-късно обаче истинско удоволствие ми достави, когато аз на него подарих първото му хубаво колело.

Не търсете материалното. Жестовете са важните. Здравето също. В живота на моите родители, то винаги е било дефицит. Но пък има изобилие от спокойствие, уважение, любов и хармония. Те ми помогнаха да се науча да ценя истински важните неща в живота.

На мама подарих червило, на последния 8 март. Подарих й и цвете, а тя се нагласи за снимка и кротичко застана с цветето в ръка. Еха, не помня да съм те виждал с червило, страхотно! – отбелязвам аз, когато виждам колко е красива. Изнамерих го някъде, сигурно ми е на 20 години – отговори ми тя… Сърцето ми виновно се сви и седмица по-късно, когато се прибрах, й донесох ново червило. Подарявайте червила на майките си. Те ви обичат!

На един рожден ден на тате го попитах: Къде искаш да отидем със самолет? Ще взема билети и ще те заведа където кажеш. Вземи ми един галон бира, по-добре ще направиш!

Когато бях дете имах 2 любими книги – „Славянски народни приказки“ и „Приказки от 1001 нощ“. Любимо занимание за мама беше да си легне на обяд и да ме извика да й чета приказки. Унасяше и сладко заспиваше. Години по-късно тя е най-важният ми слушател, най-важният ми коректив, когато се случи да чета новини по радиото.

Обичам ви! Ваш син, Калин.

"Записки за Зверино" - баба Линка прави баница

Баба Линка и дедо Дацо

Март, 2009 г.

     - ...213, 214, 215… – преброих аз на глас.

Грижливо събрах 215-те свещи, които хората през последните часове палеха, за да си вземат последно сбогом с баба ми. Ето че този ден беше дошъл – мама Линка си беше отишла!  Заедно с мъката в мен се разгаряше гордост - колко много звериненци дойдоха да я уважат в последния ѝ път.

Март, 1993 г.

    - Лино, ставай, успала си са!

Гласът на Дацо стресна 62-годишната баба Линка и тя набързо се раздели със съня си. Отмести завивката и се зае да приведе стаята в ред. Беше решила, че днес ще прави баница.

    -  Подай ми кашоно, не видиш ли, че съм са зафанал? – добави не много любезният ѝ съпруг.

Сънена, тя чак сега успя да види, че в ръцете си старецът държеше новородено яренце. Взе кашона от ъгъла на стаята, който от дни беше приготвен за поредния си обитател, подаде го на Дацо и се зае да сложи вода в чайника, за да се сгрее за чай и попара. Докато търсеше брашното, което купи вчера, пред очите ѝ попадна половинлитрово шише от „Фанта“, в което имаше ракия, подарена й от Георги Милин. Отвори го и докато старецът беше с гръб, отпи три глътки, облиза се и прикри следите от горещата течност, която блажено затопли душата ѝ в мразовитото утро.

Стаята беше семпла – вляво се намираше голям бял бюфет, подарен им за сватбата, до него се мъдреше дървена маса, гардероб, легло, 4 стола, две трикраки столета, и бумтящата печка, до която тази сутрин беше наместен кашонът с яренцето.

    - Как ще му викаме? – попита баба Линка.

    -  Патичана!

    -  Па са пощури, що за име е това? – попита слисаната Линка.

Дацо не обърна внимание на язвителния ѝ коментар, подаде палец на Патичана, а тя инстинктивно започна да суче – едва от час беше на този свят, а вече беше огладняла! Но трябваше хубаво да се загрее до печката, преди да бъде върната при майка си в кошарата, където да получи първата си обилна закуска.

В този момент двамата старци чуха тропането ми по стълбите – 6-годишен, очакващ есента, за да тръгна на училище.

    -  Сакам попара! – заявих категорично и веднага дъхът ми секна, преди да добавя: - Яренцееее! Ох, милотооо, колко си ми беличко! Ела да те гушна! - залепих сънената си глава до най-новия ми приятел и я прегърнах, а тя се разшава и започна да се съпротивлява.

    -  Мееее!

    -  Добре, де, после пак ще си играем! - отказах се аз от желанието си да я тормозя.

    -  Попарата ти е готова! – припомни ми баба Линка.

Седнах да греба вода, захар, хляб и сирене, но веднага бях прекъснат, преди да успея да доближа лъжицата до устата си.

    -  Оф, добре...! - станах и излязох навън, съпроводен от строгия поглед на баба, за да си измия ръцете и да са чисти докато закуся.

Линка изчака търпеливо Калин да се наяде и премести масата в средата на стаята, където се случваше цялата магия по приготвянето на баницата. Нещо, което се беше превърнало в неин житейски специалитет. През ден месеше и сучеше олби, които по-често бяха за хората от селото, отколкото за нейното семейство.

Преди да отвори брашното, отпи още 4 глътки от шишето с ракията.

И започна да твори.

Изсипа 2 пакета брашно в нощвите (тава за месене), добави хладка вода, сол, лъжица оцет.

Замеси тестото и го остави около половин час да се отпусне, преди да започне да суче с дървената си точилка.

И пак се върна при шишето. Отпи още 5 глътки, чу че Дацо излезе със стоката, легна и заспа. Така тестото се отпусна не за половин час, а за час и половина...

С размътено съзнание баба Линка се събуди повторно и погледна часовника – отминаваше 8:00 ч.

    -  Оно нищо му нема на тестото! – успокои се тя в мислите си и се върна към заниманието си.

Хвана точилката и засука. Под силните ѝ ръце хвърчеше брашно навсякъде – неусетно цялата стая се изпълни с бял прах. Това винаги се случваше, когато тя правеше баница. И за да е сигурна, че комшиите ще разберат, че е будна, взе паничето от попарата на малкия Калин и излезе навън на чешмата да го измие. Постара се да остане там достатъчно дълго, за да минат около 15 комшии.

    -   Как си, Лино! Добрутро! – поздравяваха я комшиите.

    -   Добре съм, замесила съм баница. – отговаряше им тя, докато старателно измиваше паничето за сетен път.

Не бързаше. Знаеше, че докато старецът се върне с козите, ще е изминал един цял ден, а тази мисъл я успокояваше. Върна се в стаята, отпи още малко от привършващата ракия и се върна към олбите за баницата.

Постепенно под ръцете ѝ те излизаха една след друга. С ръце теглеше тестото, за да се получи фино. Стараеше се в своето призвание да прави баница. Хвана готовата олба и я постави върху печката, която гореше умерено. Под топлината на изгарящите дърва тестото се видоизменяше – запушваше леко, втвърдяваше се, появяваха се малки мехурчета и след  10 секунди баба Линка завъртя кората, за да се изпече и от другата страна.

Алкохолът вече я беше омаял, но това не ѝ пречеше сръчно да поставя върху печката една след друга следващите кори.

Бяха изминали около 8 часа, когато Линка гордо преброи:

    -  ...213, 214, 215... кори за баница! – подвикна радостно тя!

Беше щастлива, макар и вече пияна. Фините кори стояха готови да поемат към поредния „клиент“, както шеговито наричаше тя своите приятелки, за които с радост даряваше труда си за шише ракия – еликсирът, който ѝ даваше сили.

Отдели част от корите, за да приготви баница за вечеря. Намокри първата с вода и сода за хляб и я постави в тепсията. Сложи сирене и олио, малко в повече, както всеки път.

След 10 минути метна тепсията във фурната и полегна в леглото да чака старецът ѝ да се прибере.

 

10 неща, които помнят зверинските ученици от 90-те

В днешния Ден на народните будители реших да събера 10 спомена от училище, което на 25 ноември ще отбележи своята 140-а годишнина:

1. Въвеждането в Първи клас - голямо вълнение на първия учебен ден беше кой от петокласниците ще те хване за ръка, за да те въведе от училищния двор до класната стая.

2. Дежурен през седмицата - едва ли имаше дете, на което му беше приятно да сменява тебеширената вода след всеки час. Стискаш гъбата над водата, а от нея сякаш с часове можеше да не се махне тебеширът. После бършеш дъската, някои си бяха специалисти в прилежното дежурство. Клас стани, клас мирно!

3. Часовете по География - г-н Пепи Димитров умееше да увлича вниманието ни с картите на света. Любимото ми занимание беше да ни изкара на картата на някой континент и да ни кара да откриваме върхове, езера, най-ниската точка, градове...А над слабите ученици се смиляваше и им даваше сами да посочат 5 обекта от картата. Забавно беше, че те пак не успяваха.

4. Волейбол - без значение дали в салона или зад училището, срещите на отбор "Учители" срещу отбор "Ученици" бяха забавни. Когато конкуренцията беше на ниво, г-н Ганчев, г-н Митев и г-н Димитров ползваха влиянието си, за да послъгват, но всичко това е недоказано все още!

5. Часовете по музика - беше забавно, когато се налагаше да тактуваме върху някакво музикално произведение. Беше ми мечта да гледам от учителското място, сигурен бях, че ще се хвана за главата, ако видя колко несинхронно могат да размахват ръка 15 ученици. Но пък си оставаше специално, когато г-жа Снежана Ганчева засвиреше на пианото.

6. Рожден ден - когато нямаше фейсбук, по-лесно запомняхме кой кога има рожден ден. За повечето си съученици и сега знам кога са родени. Обличаш нови дрехи, купуваш 2-3 кутии бонбони, а в голямото междучасие те окъпваха на чешмата в тоалетните.

7. Часовете по труд и техника - Кой не е въртял менгеме като изоглавен в кабинета на г-н Нецов? Тия часове бяха толкова интересни, че дори децата отвън надничаха през прозорците, които до средата бяха боядисани с бяла боя, което налагаше да се катериш, за да погледнеш вътре в кабинета. А там наставаше едно лепене, бродиране, коване по дъски, страшна работа...

8. Чичо Борко - чичо Борко е чичо, а "Чичо Борко" беше първото заведение до училището, в което се научихме да ядем хамбургери. Белите плочки още са си там, помня и звука на входната врата, когато влизаш, понеже леко опираше в плочките.

9. Маринчо - и "Маринчо" е заведение до училището. Беше най-гъзарско да прескочиш през оградата, но без да я докосваш с крака. Сигурен съм, че се сещате за какво говоря. В началото се влизаше през вратата и беше метър на метър, не като днес. В Зверино заведенията, за да просъществуват дълго, трябва да носят името на собственика. За доказателство оставям още чичо Мито Петрин, Огнян, Айшо ("Оазис" е за инстаграм и фейсбук).

10. Класните стаи до 4 клас - всеки чин имаше една пластмасова поставка за химикалка, като много се радвахме, ако в началото на годината ни се падне да не е счупена. За да можем ние да я счупим! А когато успеехме, закрепвахме химикалките си върху двете останали винтчета, за да не паднат. Гардеробчетата също бяха култови. Също и картинките с анимационни герои над дъската.

За малко да забравя - невероятните сепарета, които днес вече ги няма, все пак мина много време... Беше си класика да се засилиш и да се изправиш върху главата си, но без да се подпреш на стената с крака.

К.Д.