10 неща, които помнят зверинските ученици от 90-те

В днешния Ден на народните будители реших да събера 10 спомена от училище, което на 25 ноември ще отбележи своята 140-а годишнина:

1. Въвеждането в Първи клас - голямо вълнение на първия учебен ден беше кой от петокласниците ще те хване за ръка, за да те въведе от училищния двор до класната стая.

2. Дежурен през седмицата - едва ли имаше дете, на което му беше приятно да сменява тебеширената вода след всеки час. Стискаш гъбата над водата, а от нея сякаш с часове можеше да не се махне тебеширът. После бършеш дъската, някои си бяха специалисти в прилежното дежурство. Клас стани, клас мирно!

3. Часовете по География - г-н Пепи Димитров умееше да увлича вниманието ни с картите на света. Любимото ми занимание беше да ни изкара на картата на някой континент и да ни кара да откриваме върхове, езера, най-ниската точка, градове...А над слабите ученици се смиляваше и им даваше сами да посочат 5 обекта от картата. Забавно беше, че те пак не успяваха.

4. Волейбол - без значение дали в салона или зад училището, срещите на отбор "Учители" срещу отбор "Ученици" бяха забавни. Когато конкуренцията беше на ниво, г-н Ганчев, г-н Митев и г-н Димитров ползваха влиянието си, за да послъгват, но всичко това е недоказано все още!

5. Часовете по музика - беше забавно, когато се налагаше да тактуваме върху някакво музикално произведение. Беше ми мечта да гледам от учителското място, сигурен бях, че ще се хвана за главата, ако видя колко несинхронно могат да размахват ръка 15 ученици. Но пък си оставаше специално, когато г-жа Снежана Ганчева засвиреше на пианото.

6. Рожден ден - когато нямаше фейсбук, по-лесно запомняхме кой кога има рожден ден. За повечето си съученици и сега знам кога са родени. Обличаш нови дрехи, купуваш 2-3 кутии бонбони, а в голямото междучасие те окъпваха на чешмата в тоалетните.

7. Часовете по труд и техника - Кой не е въртял менгеме като изоглавен в кабинета на г-н Нецов? Тия часове бяха толкова интересни, че дори децата отвън надничаха през прозорците, които до средата бяха боядисани с бяла боя, което налагаше да се катериш, за да погледнеш вътре в кабинета. А там наставаше едно лепене, бродиране, коване по дъски, страшна работа...

8. Чичо Борко - чичо Борко е чичо, а "Чичо Борко" беше първото заведение до училището, в което се научихме да ядем хамбургери. Белите плочки още са си там, помня и звука на входната врата, когато влизаш, понеже леко опираше в плочките.

9. Маринчо - и "Маринчо" е заведение до училището. Беше най-гъзарско да прескочиш през оградата, но без да я докосваш с крака. Сигурен съм, че се сещате за какво говоря. В началото се влизаше през вратата и беше метър на метър, не като днес. В Зверино заведенията, за да просъществуват дълго, трябва да носят името на собственика. За доказателство оставям още чичо Мито Петрин, Огнян, Айшо ("Оазис" е за инстаграм и фейсбук).

10. Класните стаи до 4 клас - всеки чин имаше една пластмасова поставка за химикалка, като много се радвахме, ако в началото на годината ни се падне да не е счупена. За да можем ние да я счупим! А когато успеехме, закрепвахме химикалките си върху двете останали винтчета, за да не паднат. Гардеробчетата също бяха култови. Също и картинките с анимационни герои над дъската.

За малко да забравя - невероятните сепарета, които днес вече ги няма, все пак мина много време... Беше си класика да се засилиш и да се изправиш върху главата си, но без да се подпреш на стената с крака.

К.Д.

"Записки за Зверино" - баба Линка отива на лозе

ПО ДЕЙСТВИТЕЛЕН СЛУЧАЙ!*

- Пръж, пръж , бе, жено машка!

Баба Линка тъкмо изкачваше с каруцата из Кръсто, когато усети, че Минка тоя ден хич я не слуша. Каруцата креташе бавно, а капистрата в ръката на самоуверената бабичка символично помагаше в борбата с капризното животно.

- Магарешка му работа – тюхкаше се тя.

Беше се запътила към Горното лозе – заденала цадилото с всичко необходимо за днешния ден за копане – един самун леб от фурната на Оданат, малко шарена сол, люти чушлета, сирене и 2 наденици. Това за ядене. За пиене – задължителната половинка домашна ракия (не че не беше посръбнала рано-рано, още преди старецо да пущи овците къде Изворци). Всичко това увито веднъж във вестник, и втори път – в бохча. В ръката си носеше тояжка – нейно верою, а и на всички стари хора по село си беше – Без тояжка да не поождаш! Та де да знае човек, че няма да срещне некоя гадина по пакьо, еле па в нашио край, по левио брег на Искъро в Зверино. То в тая песка, друго освен ора, змии и гущере, трудно вирее!

Баба Линка и Минка си бяха другари. Човек и магаре. Едно къде си помагаха за дръвцата, лозята, нещо да се свърши, но и пустото магаре много помагаше на баба Линка да цели посоките, ако прекали с ракийката! Па и най-малкото, а е паднала, а е обвинила магарето!

- Дръто, дек са преби!? – питаше я дедо Дацо! Оно ма бутна – оправдаваше се тя!

Ич ѝ са не одеше на Лозето – къде ще ти са затрива цел ден! Да копае, да връзва, ма те – старецо като кипне малко и не смееше да му отвара уста и она. Спрегнеше магарето и айде воз пакьо. Па и нали в цадилото има ракийка!

Баба Линка беше яка българка! Обичаше да говори на висок глас, да киха на висок глас и да се смее на висок глас. Може би затова и хората я обичаха. И Минка и тя.

В тоя ден се беше случило много жега в Зверино. Като стигна към Торица, баба Линка не издържа, развърза цадилото и поседна край пакьо.

- Днеска много е жега, Дацо ша ма прощава, ама ще си пийна малко ракия – изрече тя на глас, докато отваряше шишето. Бам бадява нема да са трепа цел ден! КОли му е на него! Тва овците са лесни, смарънгясат са по пладне, легнат на Изворци и ча каде 6 саато ги забере за сЕло. Я да дойде с магарето! Оно не е каруца, оно не е самар, оно не е кучка! Сал доде тура кучката петнаесе пати днеска, оно деньо минал!

Така си разсъждаваше баба Линка и не усети кога е задремала. Събуди се половин час по-късно и за зла участ видя, че шишето се е изтърколило в тревата, а половината блага ракия беше отишла зян!

- Те, днеска не ми е късмет. Ракията отиде! Вълци да го ядат Дацо, та ма не остави на мира!

Погледна към Лозето, имаше още час път, а отсреща се зададе човек, беше Ристо Тинята.

- Дал Бог добро! 

- Здрасти, стрино Лино, дека си пошла?

- Те! Магарето са запна, не ще да оди! Зор видех доде пойде, па не сапикясва са!

- Не давай си зор, деньо е дълъг, важното е да сме живи и здрави!

Продължи си чичо Ристо по пътя, а баба Линка събра сили и закрета с Минка и каручката към лозето. По пладне вече стигна там, а за щастие не беше единствената. Имаше си компания – Пандо!

Ама, бре, гледа го отдалече, седнал на едно трикрако столе в неговото лозе, съседното, и покопва с обръщачката в земята.

- Де, бе, Пандо! Жив ли си? От си седнал тика връз лозето!?

- Мааани са татика, стрино Лино, пробвах и легнал, ама не става!

- Ей, голем гявол си! Пандо, абе, срам-несрам, ще те питам... Ракия да ти е останало! Забоварих да зема, а тамън вчера брат ми ми донесе от неговата! Ама с тоя пусти якал, завоварих я!

- Седай, стрино Лино, и са не бой! – отвърна Пандо, а от вътрешния джоб показа току-що започнато шише!

Завърза Минка за една круша, жабна цадилото с бохчата, извади лебец и наденица и седнаха да обедват.

*Баба Линка е моята баба, която според мене беше най-колоритната бабичка в Зверино, преди да си отиде от този свят през 2009 г.

„Записки за Зверино“ - неочаквани спомени

Колкото и да подреждам съзнанието си, понякога някъде там изниква спомен. И хаотично разбърква всичко. Напира да излезе, но е толкова мимолетно, че само за миг усещам какво е било. Но пък го помня, дори след години.

Усещам аромат. Вкус. Усещам мелодия, усещам усещане, какво е било. 

Помниш как си се чувствал като дете, когато си вкусил аромат на спомени, дошли през мислите ти, за да те повикат в миналото за секунда-две?

Така пътувам във времето.

Преди всяка новинарска емисия в радиото има пикове. Шест на брой. Тут-тут-тут-тут-тут-тууууут. Сетихте се нали? И там някъде, в звученето на тези пикове, проблесна спомен в мен.

Върнах се във времето, когато слушах тези пикове като дете. Преди да се съмне. Отварях очи и тичах на долния етаж. При баба Лина и дедо Дацо. И при VEF-а. Един такъв, поочукан. Слушах, без да чувам. Бях залисан да се радвам на попара в жълта паница, чайникът винаги стоеше на тухла, която на свой ред стоеше в края на печката. Пълен с гореща вода. Килим с ромбовидни форми, цветя по прозорците.

Детайли от детството, които са рисували спомени. А звукът от радиото е извайвал рамката, за да ми припомня картината днес. 

Десетилетия по-късно, когато помня малко, но и много – аромати, вкусове, усещания.

Записки за Зверино - "При леля Милка"

В Зверино днес има един надпис „Ради“. Гордо поставен над магазин от типа „Всичко за левче“. Странно нещо е обаче паметта. Колкото и да се променя нещо, в съзнанието ми то все си е предимно как е било. Та преди това място да бъде „Ради“, в моите спомени то е „При Цаки“, после и емблематичното и важно в случая „При леля Милка“.

Нещо такова представляваше първата ми зависимост в живота.

Бях ученик, който беше запленен от един прозорец. Ежедневно го наблюдавах, беше ме пленил с това, че в него виждах себе си. Просто беше с огледален ефект. Това беше „При Цаки“. Заведение, но тъй като бях много малък, беше ми невъзможно да надникна отвъд този прозорец, така и не разбрах какво представляваше това място за порасналите хора тогава. Привличаше ме с непристъпността си.

Пораснах с няколко сантиметра, а в тера инкогнитата на моето детско съзнание се настаниха няколко конзоли с жетони. Игри с ръчки, както ги наричахме. Вече бях способен да вляза там. Ама като влязох, оказа се много трудно да изляза. Децата се изкушават от тъмнината, а в комбинация на цветовете, които избухваха пред погледите ни в тези непознати за нас машини, пленителността беше гарантирана. Та кой не помни първата си зависимост? Моята бяха игрите „При леля Милка“.

Зависимостта ми обаче беше пасивна. Нямах пари да играя толкова често, „смъртта“ в играта се измерваше с един жетон . А ние тогава се учехме да не умираме и беше трудно. Затова, ако един играеше, десет деца го гледаха. И така 4-5 часа пасивна зависимост.

Имаше една игра – „Капитан Командо“. С герои, които ние си кръщавахме – „Лютите ножки“, „Бебето“ и “Нинджата“. За да я превъртиш, ти трябваха поне минимум 10 жетона. Още преди да се научим да играем толкова добре обаче чичо Мито Паскалев се ядоса. И купи 2 кофички с жетони и седна да играе. А ние седнахме да гледаме. Жетон след жетон, след  жетон, смърт след смърт, беше ни интересно да открием какво се случва отвъд играта, там където е победата. В крайна сметка успя. Победи.

Лютите ножки, Капитан Командо, Нинджата и Бебето;

Друг Мито – Иков, много обичаше да ме черпи като дете. При едно от посещенията ми „При Милка“ ме попита:

- Калине, колко шестици имаш?

За съжаление ще да е било около октомври месец и аз скромно отговорих:

- Шест шестици…
-  Милке, дай му шест жетона и шест вафли. Ами ти, Стилияне, колко шестици имаш?
- Една…

      -  Милке, дай му на него един жетон и една вафла.

Още помня вкуса на кокоса от вафлите и щастието от това да похабя шест живота в една игра.