Записки за Зверино - Нова година на ТокО

Преди да стане модерно Нова година да се празнува някъде, жителите и гости на Сивец махала празнуваха там - на ТокО. За незапознатите - поради стандартното си за местния край ударение на последната сричка, ще уточня, че Токо не е френски дипломат, а нещо като местния площад, до който е разположен трафопост, от там - токО.

Токо, Сивец махала

Там се събирахме да празнуваме в края на годината като палехме стари автомобилни гуми и хвърляхме пиратки. Движеща сила в приготовленията на големия празник бяхме аз, Тотко, Танко и Стилиян - около 10-годишни сополанковци, които бяхме горди, че наближава най-важната ни роля в годината. 2 седмици преди 31 декември, четиримата тръгвахме от къща на къща, за да питаме собствениците дали ще се включат в добрата кауза и дали нямат някоя непотребна гума. Паралелно с това стриктно изпълнявахме и патрул по долчините, където можеше да се натъкнем на ценните находки - изхвърлени гуми.

По това време наличието на камиони и трактори беше по-често явление за селото, затова ако откриехме голяма стара гума от такова превозно средство, наставаше неистова радост сред нас. Като бръмбари бутахме голямата гума до Токо, за да се превърне тя в огнено зрелище за по-големите.

На 31 декември всичко беше готово - реденето на гумите започваше от ранни зори. Важно беше да се избере място, където пламъците нямаше да засегнат жиците. В основата се слагаше най-голямата гума и после йерархично се редяха по-малките. В добрите си години бяхме щастливи, ако сме успели да съберем 30 гуми.

Но преди гумите да бъдат запалени, тръгвахме да сурвакаме по къщите. Хората ни се чудеха защо го правим вечерта на 31 декември, а не сутринта на 1 януари, но и ние нямахме отговор, може би сме гледали да не изтървем купона на Токo. Та при едно такова обикаляне, компанията пресрещаме Камен Кучката. Давай, викаме му, да те сурвакаме. Той - няма къде да бяга, подложи гърбина и ние го "натрепахме" със сурвачките, Той извади от джоба си 2 стотинки и с подпийнала интонация ни каза: "Ай да сте живи и здрави, тези пари си ги разделете!".

Камен Кучката, 20 години по-късно.

И днес още се чудя как да разделим 2 стотинки на 4 души. Иначе не се оплаквам - около Нова година от гостоприемството на хората успявахме да съберем на човек около 60-100 лв., 3-4 килограма портокали и мандарини, 40 ореха, 70 бонбона, 18 вафли, 12 холидейки и 4 банана. На вас ви е смешно, но за нас това си беше истинско богатство.

Минути преди 24 ч. се палеха гумите - този ритуал се падаше на чичо Цветан, към днешната дата председател на читалище "Факел" (Усещате ли връзката?). Гумите биваха обилно поливани с бензин и всичко пред нас грейваше. Неописуем огън - мазен, сякаш изгарящ всичко лошо от отминалите дни. Но и някак опияняващо радващ. В полунощ се извиваха хора, хвърляха се пиратки, които по това време бяха последна дума на пиротехниката. Тогава заря нямаше, просто първите й наченки у нас се появиха години по-късно.

Най-колоритен около гумите за мен си остава чичо Велко. Може би защото носеше най-много пиратки. Той беше огромен българин, тип Боримечката, който на Нова година неизменно беше с огромен балтон с дълбоки като чувала на Дядо Коледа джобове, от които вадеше по 5-6 кутии с пиратки. Рядко срещано беше на семейство да се падаха по повече от 2 кутии.

При едно от най-забавните и посетени новогодишни тържества, дядо ми (дедо Дацо) се преоблече като бабичка. Ама много му отиваше! Със забрадка, пола и всичките му атрибути, само на глас му беше трудно да ни заблуди. С голям хъс поведе хорото, а всички наоколо се чудеха коя е тая пъргава бабичка.

Токо, лято 2016; На преден план - местно куче. Отзад - баба Петра и баба Данка обменят клюки.

На Токо на 1 януари около 7 ч. сутринта можеше да се забележат само деца, които се надяваха да открият негръмнала пиратка, което в интерес на истината се случваше често. А гумите продължаваха да тлеят в пепел в следващите 2-3 дни.

Днес от фейсбук ме заливат оферти - Нова година в Дубай за 2000 лв., празнична вечеря във Велинград за 450 лв. Ако можех да сложа цена, то Нова година на Токо беше безценен празник.

Записки за Зверино - вирО

-  Тоткоооо, Тоткоооо!

Бях на 7-8 години, когато тичах към виро и крещях тази реплика, нещо като израз на възхищение към най-добрия ми приятел в детството. Тотко от малък си беше антисистемен и макар на по-крехка възраст от мен, вече ходеше сам на виро, а това си беше постижение за едноцифрената ни възраст. Докато крещях това, аз бях придружаван от баща ми.

Голяма радост беше да е лято на село. Между юни и ранния септември имаше едно средище, което събираше деца на всякаква възраст – вирО на река Златица. Най-малките влизахме без проблеми, защото с нас по-често имаше я родител, я по-голям брат или сестра (това даваше бонус някой от батковците да те наглежда, с цел подмазване, пред сестрата естествено).

Ако си малко по-голям, то задължително преди да влезеш, трябва да издържиш инспекцията на батковците, или пък ако са на кеф, директно да те пускат. Други пък бяха трудолюбиви и в началото на лятото удряха я по едно рамо, я по една мотичка, носеха чували и помагаха – за издигането на най-важната стена през следващите 2-3 месеца – тази на виро.

Но пък ако не си „пищил“ (процесът по издигане на стената), много е вероятно да отидеш рано-рано преди батковците, а когато те дойдат, да те изгонят с репликата: „Излазайте, не сте пищили!“.

Другата реплика, която се е набраздила в съзнанието ми е „Излазайте да са избистри“. Това беше команда, стриктно изпълнявана от всички. Честта да я произнася имаха единствено батковците на батковците – някъде около 20-годишни. Целта беше да се поразчисти консистенцията на това, което ни правеше щастливи – водата. Трудна задача – процесът отнемаше 20-ина минути, а след 2 минути всичко беше постаро му – вирът вече съперничеше на река Ганг по мътност.

Виро си имаше подводна яма, в която тарикатите си криеха бирата. Отстрани край вадата имаше дърво и нещо като полянка, където батковците пиеха бира и задяваха каките.

Ако имаше нужда да се впечатлят присъстващите, следваше покатерване по черната канара, която се извисява край вира. Скок от там ти даваше бонус „възхищение“ и евентуалното право да си от групата на батковците, да пиеш бира и да крещиш „Излазай да са избистри“, или „Излазай, че не си пищил!“

20 години по-късно стоя на един от камъните край виро, а времето е отмило същността на това място. Реката е произнесла присъдата си и е отнесла по-голяма част от това емблематично за Зверино място. Но няма да отмие една реплика, която още кънти в главата ми:
     
- Тоткоооо, Тоткооо!

Записки за Зверино – г-н Стоян Стоянов

В живота на подрастващите от Зверино има някои важни етапи – отиването сам до друга махала на селото, преминаването в 5 клас и завършването. Второто по мое време вървеше със смяна на началната учителка с множество кабинети, с отделен преподавател за всеки предмет.

Така се запознах отблизо и с мистър Стоянов (Стоян) – учителят по английски. Най-респектиращият човек в моето село. Спокойно може да се каже, че той беше един на 2000 души, най-малко (колкото беше населението на Зверино тогава).

Г-н Стоянов беше от хората, които имаха много лица, с много настроения – беше строг като диктатор и добродушен като родител. Безспорно най-ерудираният, изпреварил с десетилетия времето си – владееше 6-7 езика, философ, разбираше ги нещата. Разбираше и психологията на децата – знаеше как да ни накара да учим. За три години той направи от нас личности, а дълги години след като завърших все ми беше неудобно като го срещна и му отговарях отрицателно на въпроса дали съм записал висше.

 -     - Ти, момче, имаш талант, трябва да учиш.

Тези негови думи ме мотивираха и 10-ина години по-късно мога да кажа, че той беше човекът, който ме накара да уча. С основното си оръжие – респект.

Като невръстен хлапак за мен той беше г-н Стоян Попов (баща му беше поп на селото,  та  оттам Попов). Така го и написах в бележника. Раздава ни той книжките след като се е разписал, гледам – драснал една черта и отгоре поправил на „Стоянов“. Лошо начало, помислих си аз.

Г-н Стоянов не беше от хората, които бързаха. Буташе колелото си по стръмнината към училището, а децата го наблюдаваха от оградата, дали случайно не е изпуснал влака от Мездра. Чат пат се случваше и това и наставаше радост. Беше ни взел страха.

Ценеше всяко наше усилие и дори не се съобразяваше с шестобалната система – спокойно в бележниците ни пишеше „6 ++++“ или ако много държеше да ни пише 6, но бяхме мааалко по-надолу, ни пишеше „6 - - - -„ или „6 с четири релси“.

За зла беля с Тотко, Цецо и Ники му строшихме оградата на градината и от тях си направихме къщичка в гората. То па една градина… дъските бяха изпопадали и без това, ма късмет… Наказанието беше да му закараме каручка дърва. Пробвах да не го изпълня и отивам в час, няколко дни по-късно. Започваме урока, а той задава елементарен въпрос, на който само аз вдигам ръка да отговоря.

-                  -   НИКОЙ ли не желае да отговори?!

Тогава разбрах, че няма да мине номерът ми, хванах под ръка баба Лина и отидохме на Коритото за 1 каруца дърва. И днес си спомням облекчението, когато чух гласа му, след като закарахме дървата. Говореше ми за пръв път от месец насам. Мисля, че тогава пораснах, защото това беше последната ми детска беля – счупената ограда на градината на г-н Стоянов.

In Memoriam