- Пръж, пръж , бе, жено машка!
Баба Линка тъкмо изкачваше с каруцата из Кръсто, когато
усети, че Минка тоя ден хич я не слуша. Каруцата креташе бавно, а капистрата в
ръката на самоуверената бабичка символично помагаше в борбата с капризното
животно.
- Магарешка му работа – тюхкаше се тя.
Беше се запътила към Горното лозе – заденала цадилото с
всичко необходимо за днешния ден за копане – един самун леб от фурната на
Оданат, малко шарена сол, люти чушлета, сирене и 2 наденици. Това за ядене. За
пиене – задължителната половинка домашна ракия (не че не беше посръбнала
рано-рано, още преди старецо да пущи овците къде Изворци). Всичко това увито
веднъж във вестник, и втори път – в бохча. В ръката си носеше тояжка – нейно верою,
а и на всички стари хора по село си беше – Без тояжка да не поождаш! Та де да
знае човек, че няма да срещне некоя гадина по пакьо, еле па в нашио край, по
левио брег на Искъро в Зверино. То в тая песка, друго освен ора, змии и гущере,
трудно вирее!
Баба Линка и Минка си бяха другари. Човек и магаре. Едно
къде си помагаха за дръвцата, лозята, нещо да се свърши, но и пустото магаре
много помагаше на баба Линка да цели посоките, ако прекали с ракийката! Па и
най-малкото, а е паднала, а е обвинила магарето!
- Дръто, дек са преби!? – питаше я дедо Дацо! Оно ма бутна – оправдаваше се тя!
Ич ѝ са не одеше на Лозето – къде ще ти са затрива цел ден!
Да копае, да връзва, ма те – старецо като кипне малко и не смееше да му отвара
уста и она. Спрегнеше магарето и айде воз пакьо. Па и нали в цадилото има
ракийка!
Баба Линка беше яка българка! Обичаше да говори на висок
глас, да киха на висок глас и да се смее на висок глас. Може би затова и хората
я обичаха. И Минка и тя.
В тоя ден се беше случило много жега в Зверино. Като стигна
към Торица, баба Линка не издържа, развърза цадилото и поседна край пакьо.
- Днеска много е жега, Дацо ша ма прощава, ама ще си пийна малко ракия – изрече тя на глас, докато отваряше шишето. Бам бадява нема да са трепа цел ден! КОли му е на него! Тва овците са лесни, смарънгясат са по пладне, легнат на Изворци и ча каде 6 саато ги забере за сЕло. Я да дойде с магарето! Оно не е каруца, оно не е самар, оно не е кучка! Сал доде тура кучката петнаесе пати днеска, оно деньо минал!
Така си разсъждаваше баба Линка и не усети кога е задремала.
Събуди се половин час по-късно и за зла участ видя, че шишето се е изтърколило
в тревата, а половината блага ракия беше отишла зян!
- Те, днеска не ми е късмет. Ракията отиде! Вълци да го ядат Дацо, та ма не остави на мира!
Погледна към Лозето, имаше още час път, а отсреща се зададе
човек, беше Ристо Тинята.
- Дал Бог добро!
- Здрасти, стрино Лино, дека си пошла?
- Те! Магарето са запна, не ще да оди! Зор видех доде пойде, па не сапикясва са!
- Не давай си зор, деньо е дълъг, важното е да сме живи и здрави!
Продължи си чичо Ристо по пътя, а баба Линка събра сили и
закрета с Минка и каручката към лозето. По пладне вече стигна там, а за щастие не беше единствената.
Имаше си компания – Пандо!
Ама, бре, гледа го отдалече, седнал на едно трикрако столе в
неговото лозе, съседното, и покопва с обръщачката в земята.
- Де, бе, Пандо! Жив ли си? От си седнал тика връз лозето!?
- Мааани са татика, стрино Лино, пробвах и легнал, ама не става!
- Ей, голем гявол си! Пандо, абе, срам-несрам, ще те питам... Ракия да ти е останало! Забоварих да зема, а тамън вчера брат ми ми донесе от неговата! Ама с тоя пусти якал, завоварих я!
- Седай, стрино Лино, и са не бой! – отвърна Пандо, а от вътрешния джоб показа току-що започнато шише!
Завърза Минка за една круша, жабна цадилото с бохчата,
извади лебец и наденица и седнаха да обедват.
