Колкото и да подреждам съзнанието си, понякога някъде там изниква
спомен. И хаотично разбърква всичко. Напира да излезе, но е толкова мимолетно,
че само за миг усещам какво е било. Но пък го помня, дори след години.
Усещам аромат. Вкус. Усещам мелодия, усещам усещане, какво е било.
Помниш
как си се чувствал като дете, когато си вкусил аромат на спомени, дошли през мислите
ти, за да те повикат в миналото за секунда-две?
Така пътувам във времето.
Преди всяка новинарска емисия в радиото има пикове.
Шест на брой. Тут-тут-тут-тут-тут-тууууут. Сетихте се нали? И там някъде, в
звученето на тези пикове, проблесна спомен в мен.
Върнах се във времето, когато слушах тези пикове като дете.
Преди да се съмне. Отварях очи и тичах на долния етаж. При баба Лина и дедо
Дацо. И при VEF-а. Един
такъв, поочукан. Слушах, без да чувам. Бях залисан да се радвам на попара в жълта паница,
чайникът винаги стоеше на тухла, която на свой ред стоеше в края на печката.
Пълен с гореща вода. Килим с ромбовидни форми, цветя по прозорците.
Детайли от детството, които са рисували спомени. А звукът от
радиото е извайвал рамката, за да ми припомня картината днес.
Десетилетия
по-късно, когато помня малко, но и много – аромати, вкусове, усещания.
