Сряда през ученическата ваканция беше най-специалният ден в
зверинското ни битие. Денят на пазара. Тогава ходенето ни се простираше
най-много до площада, където се струпваха всевъзможни сергии, по-далеч да
стигнем не ни и трябваше.
 |
| Някога на площадо имаше всевъзможни сергии |
Бях развълнуван, днес от Мосто щях да си купя новия брой на
списание „Мики Маус“, както всяка седмица. Събудих се нетърпеливо още около
7:30 ч., облякох се и зачаках да наближи 9 ч., за колкото се бяхме разбрали с Цецо да се
срещнем. Мъчително бавно минаваха минутите. Нищо не минава по-бавно от времето,
когато си дете.
Заветният час дойде, хлопнах портата след мен и
затичах надолу по улицата. Дочувах само репликата на мама:
- - По-полека, ще се пребиеш!
На Пикльо ме чакаше братовчеда Цецо, който пак се беше
барнал с тениска на ЦСКА, за което благородно му завиждах, тъй като аз нямах такава
на моя любим Левски. Но вражда между нас нямаше, само благородно се заяждахме.
И споделяхме Деня за пазар.
Вълнувахме се от това да повтаряме ритуално едни и същи
действия, с мисълта, че тези дни никога няма да отминат.
Ще разгледаме сергиите, с акцент върху тази с декоративните
рибки, които бяха основната ни атракция – гупи, хелери, златни и така нататък. Ще
ядем сладолед от Пена Палкачо, кебапчета при Ивана Багерицата… Ще пием
безобразно евтина боза, ще ядем баничка, с лека ръка ще похарчим цели Два лева.
Ще бъдем възрастни по детски.
