Всяка година в началото на ноември в Зверино ухаеше на
кюфтета. Всяка къща изтупваше умората от себе си и се пременяше в новите си
дрехи, за да посрещне гостите от града. Защото в селото ни празнуваме Сбор.
Това все още се случва, но в детството е по-магично. Затова ще ви разкажа за
него.
Беше петък, 1998 година. Вървях през моста, 11-годишен,
отправил поглед към площада. Надявах се да я видя отново – караваната с фунийките
с крема. Тя беше един от най-ценните гости, когато става въпрос за Събора.
Едва преминал Искъра, я видях и се успокоих. И тази година ще се яде крем!
Никога не разбрах от къде пристигаха тези създатели на
щастие у детското ми съзнание – фургоните, люлките и сергиите на площада. Чудех
се - как разбират, че ни е събор? Чрез тях човек можеше да си купи щастие. Те
ме запознаха с тетриса, лазерчето, пистолетите с топчета, дъвките, маскирани
като цигари.
Веднъж небивал интерес предизвика търговец, който беше наредил десетки бутилки алкохол на една маса. Всеки можеше да получи някоя от тях, стига да промуши малка халка през гърлото на шишето. Сред присъстващите беше и един от хората с широко сърце в селото и любител на чашката – Свато Васо, Бог да го прости! Събра ни всички деца около него и купи за 80 лв. халки – 400 броя! Започна едно хвърляне, съумяхме да спечелим едва 2 бутилки...
Свато Васо не ни се разсърди, само каза – Да ме помните с добро, кой съм аз? Свато Васо, отговаряхме ние. Е, днес си давам сметка, че така стана. Помня го с добро.
В тези дни бях най-богатото дете на света. Имах пари да се
завъртя веднъж на люлката, да стрелям няколко пъти на стрелбището с въздушна пушка, да изям един захарен памук и един крем. Повече не исках.
Люлеех въображението си на машини, купувах си коли, които се
побираха в джобовете ми и мечтаех само за едно. Фургонът с крема да се върне
и догодина.
