В живота на подрастващите от Зверино има някои важни етапи –
отиването сам до друга махала на селото, преминаването в 5 клас и завършването.
Второто по мое време вървеше със смяна на началната учителка с множество
кабинети, с отделен преподавател за всеки предмет.
Така се запознах отблизо и с мистър Стоянов (Стоян) –
учителят по английски. Най-респектиращият човек в моето село. Спокойно може да
се каже, че той беше един на 2000 души, най-малко (колкото беше населението на
Зверино тогава).
 |
Г-н Стоянов беше от хората, които имаха много лица, с много
настроения – беше строг като диктатор и добродушен като родител. Безспорно
най-ерудираният, изпреварил с десетилетия времето си – владееше 6-7 езика,
философ, разбираше ги нещата. Разбираше и психологията на децата – знаеше как
да ни накара да учим. За три години той направи от нас личности, а дълги години
след като завърших все ми беше неудобно като го срещна и му отговарях
отрицателно на въпроса дали съм записал висше.
- - Ти, момче, имаш талант, трябва да учиш.
Тези негови думи ме мотивираха и 10-ина години по-късно мога
да кажа, че той беше човекът, който ме накара да уча. С основното си оръжие –
респект.
Като невръстен хлапак за мен той беше г-н Стоян Попов (баща
му беше поп на селото, та оттам Попов). Така го и написах в бележника.
Раздава ни той книжките след като се е разписал, гледам – драснал една черта и
отгоре поправил на „Стоянов“. Лошо начало, помислих си аз.
Г-н Стоянов не беше от хората, които бързаха. Буташе
колелото си по стръмнината към училището, а децата го наблюдаваха от оградата,
дали случайно не е изпуснал влака от Мездра. Чат пат се случваше и това и
наставаше радост. Беше ни взел страха.
Ценеше всяко наше усилие и дори не се съобразяваше с
шестобалната система – спокойно в бележниците ни пишеше „6 ++++“ или ако много
държеше да ни пише 6, но бяхме мааалко по-надолу, ни пишеше „6 - - - -„ или „6
с четири релси“.
 |
За зла беля с Тотко, Цецо и Ники му строшихме оградата на
градината и от тях си направихме къщичка в гората. То па една градина… дъските
бяха изпопадали и без това, ма късмет… Наказанието беше да му закараме каручка
дърва. Пробвах да не го изпълня и отивам в час, няколко дни по-късно. Започваме
урока, а той задава елементарен въпрос, на който само аз вдигам ръка да
отговоря.
- - НИКОЙ ли не желае да отговори?!
Тогава разбрах, че няма да мине номерът ми, хванах под ръка
баба Лина и отидохме на Коритото за 1 каруца дърва. И днес си спомням
облекчението, когато чух гласа му, след като закарахме дървата. Говореше ми за
пръв път от месец насам. Мисля, че тогава пораснах, защото това беше последната
ми детска беля – счупената ограда на градината на г-н Стоянов.
In Memoriam
